Владо Пенев: На мода са утайките, хората с морал са оставени в нис

433

Владимир Пенев е Фьодор в „Братя Карамазови“ – новият хит в афиша на Народния театър. Негов режисьор е Деян Пройковски от Скопие, който е завършил ВИТИЗ при професор Красимир Спасов. „Много силни актьори сме се събрали. На голямата сцена излизат още момчета и момичета от класа на Стефан Данаилов в Академията – те оставаха да ни гледат и след своето участие в репетициите.

В подобни моменти отговорността е двойно по-голяма, защото трябва да показваме на студентите как се прави, да им представяме професията в най-добрия й вид“, коментира Пенев.  Освен от мощния звезден състав, публиката е завладяна и от специалните ефекти, за които са използвани всички технически мощности. Осветлението е не по-малко въздействащо, а музиката е много специална. Преди една от последните репетиции на „Братя Карамазови“, в Народния имаше водосвет – и заради много от репликите на Достоевски, които никак не са Богу угодни.  „Важни са усилията в стремежа да се докоснеш до нещо свято, до нещо магическо. А то може да се случва на различни места. Изпитах го и в Йерусалим, и в Петра, и в пустинята, където бях неотдавна с приятели“, разказва за Владо Пенев.

А понеже той е виртуоз в емоционалните полюси на спектъра, хиляди негови почитатели следят тръпката между професор Цонев и д-р Кръстева в  „Откраднат живот“, надявайки се, че благият и чаровен белобрад страдалец най-после ще открие любовта, която лекува.          

                                   
– Господин Пенев, до каква степен стигате в образа на Фьодор в „Братя Карамазови“ – най-черният от черните,  един от най-демоничните сред  отрицателните персонажи в световната литература? 
– До степен, в която той се превръща в лице на Сатаната. Фьодор е най-отвратителният, най-бруталният в руската и не само класика.  У него не е останало нищо човешко. Той е носителят на душевната развала, той е и катализаторът на събитията. Има четирима сина, но не е отгледал нито един от тях. Обсебен е от нечисти сили. Затова в театъра имаше и водосвет – срещу злото. Много е важно да правим нещата с отношение, да се връщаме към корените си, да си спомняме, че сме вярващи – защото вярата е по-силна от нас.
Длъжни сме да бъдем по-добри. Но – за жалост – не само робуваме на вечните пороци, но трупаме и нови. Така че самото докосване до Достоевски е извисяващо – независимо от това какъв е крайният резултат. Все пак сме се заровили в текста, все пак сме го дискутирали… Романът е гигантски – ясно е, че няма как да бъде пренесен едно към едно на сцената. Публиката гледа нашата версия. 

-sponsored-


– Колко ни липсва вярата?
– Много и постоянно. Без нея ценностната ни система рухва. Оставаме и без морал. Тъкмо през вярата – не казвам през религията – той може да бъде събран, концентриран, овладян. За да се намери истината. Но когато цялото ни общество, целият свят са станали толкова консуматорски и единственото вълнение е кое колко струва, нещата започват да стават необратими. Въпросът е да имаш или да даваш.    
– Защо, според вас, през последните 30 години не успяхме да се върнем към вярата, въпреки че вече уж няма комунизъм?     
– Не мога да обвинявам когото и да било.  Причините са някъде дълбоко вътре в нас на ДНК-ниво и въобще не са свързани с политически системи и чужди влияния, нито с вечните извинения, че някой друг ни е виновен за всичко –  че ни е длъжен или че ни мисли злото. Самите ние не се опитваме да надмогнем лошото. Но как да обвиняваш когото и да било, че е загубил вярата си, след като всеки има основание за това сред действителността, в която живеем. В нея няма нищо лесно. Наскоро обаче си дадох сметка, че пет века сме живяли с хора от друга религия, които, например, подхождат изключително хигиенично към всекидневието си – мият се след всяко посещение в тоалетната, но не сме взели този навик от тях. Или пък някой друг техен табиет, който би се отразил положително на характера ни. 


– Имате ли рецепта как да бъдат преодоляни тези подробности от пейзажа?
– Въпрос на домашно възпитание, на осъзнаване какво е важно. Сега на мода са утайките, незначителните – те са в центъра на вниманието. Докато стойностните личности са захлупени някъде в ниското. Но ако човек си постави висока цел, която да следва, без да се вълнува от това какви ги върши комшията му, може да стигне далече. 
– Докато обикаляте по света, забелязвате ли разлика в поведението на хората в зависимост от религията им?  
– В бедните страни, където животът на  народите е изключително просто устроен – там разполагат само с най-необходимото за съществуването – хората са най-духовни, най-пречистени. Битът не ги обсебва, не ги заставя да бъдат зли, подмолни, завистливи. Всички са еднакво семпли, еднакво великодушни. Те са и най-щастливите.  На плаващ остров в езерото Титикака с дъщеря ми Яна живяхме при едно семейство – две сламени къщурки и една лодка. А около тях – цялата изумителна природа. Това бяха най-усмихнатите и най-хармонични хора, които съм срещал напоследък. Хора с цели души. Неоядени от цивилизацията, недокоснати от налаганите от нея условности, комплекси и претенции, от нейните мераци и амбиции. Не знам с точност каква е религията в Перу, в Камбоджа – но там се оказахме сред изключително ведри и спокойни мъже и жени, въпреки оскъдицата им. Невероятно симпатични. В подобни мигове си казваш, че никак не е трудно да живееш по простия начин, защото е много по-духовно. Общуваш директно с Бога. 


– Неотдавна бяхте по Светите земи, какви чувства ви споходиха там? 
– Комерсиализацията из Светите места става все по-ескалираща и все по-дразнеща. Христос е изгонил търговците от храма, но те са се настанили наоколо. И могат да те ядосат – ако им позволиш. Но аз се абстрахирах от тях и посветих изживяването си на своята вяра. 
Отдадох се на душевен хаджилъкв Йерусалим, Йерихон, Галилея, река Йордан. В самия Йерусалим забелязах  много хора, които не смятаха, че им е нужно да се наредят на опашката, за да влязат във „Възкресение Христово“, където е гробът господен. И ако на времето самото стигане до Йерусалим е било изпитание, то сега изпитанието е в това да изчакаш 2-3 часа, за да се доближиш до Исус.

 
– Все се каня да ви питам: защо за юбилея си избрахте толкова тежка и ужасно  угнетяваща роля като тази в „Бащата“ – вашият Андре бавно изчезва от реалността, губейки паметта си?     
– Вярно е, че много ме натоварва. И аз по някое време се замислих дали не трябваше да направя нещо по-леко за 60. Но пък какъв е смисълът да правиш леки неща? Едва ли му трябват на някого. Смисълът е в провокацията, а не сръчно и ловко да имитираш. Смисълът е в преминаването през чувствата, през душата – а не да позволиш някакво обливане отвън. Не ми е интересно. Вече съм на възраст, на която нямам нужда да печеля слава, престиж, авторитет, пари… Колкото съм успял до този момент – толкова.  От тук нататък ми се иска всяка роля да е предизвикателство. Да знам, че усилията ми са осмислени – освен че има удоволствие. Без удоволствие няма как да издържиш в тази професия. А случайностите ги прескачам.
– Няма как да не ви питам: Можете ли поне да намекнете дали вашият професор Цонев ще има любовна история с д-р Кръстева?
– Няма как да ви отговоря: Неустойките са по-големи от хонорарите.    
– Друг път бил ли сте в сантиментален дует с Янина Кашева, която така чудесно влиза в кожата на педиатърката, стигнала до душата на вашия професор Цонев?
– И още как. Преди години тя гостува в Народния театър по покана на Краси Спасов – в „Хеда Габлер“. 

Имахме страшна любовна сцена като бивши гаджета. Аз бях Ейлерт Льовборг, появявах се от нищото – романтичен и буен с едни дълги коси. А Янина и Чочо Попйорданов, светла му памет, играеха съпрузи. Докато снимаме с нея, често си спомняме и се смеем. Въобще „Откраднат живот“ е супер емоция – сериалът набра сериозна енергия и има своята огромна огромна публика. Всички работят супер професионално – Евтим Милошев вдигна изключително високо нивото на телевизионното кино. Машината се върти нон стоп – два екипа, мащабна организация. Не е форматче за рейтингче, с което да си вържеш гащите. И „Дяволското гърло“ много ми харесва.
– Как се оправяте със сложните думи в операционната? 
– Нямам проблем с медицинските термини. Бързо ги запомням и бързо ги забравям – имам добра концентрация на паметта и отличен рефлекс за изчистването й, защото трябва да се освобождавам от вече непотребните ми текстове. Гледам повече да чистя, отколкото да трупам. 
– До кога ще поддържате тази брада – не че не ви отива, ама е малко прекалено библейска… 
– Пуснах я заради „Бащата“.  В „Откраднат живот“ пък трябва да я държа поне до края на този сезон – снимаме до средата на май. Но сега чакам да ми направят изкуствена брада, 
която ще е едно към едно с моята. В последната картина на „Братя Карамазови“ става червена – когато вече съм самият Сатана. 
– Яна и племенницата ви Лили гледат ли „Откраднат живот“?
– И двете имат много ангажименти, не знам дали намират време за телевизия. В театъра идват по-често.  По-скоро аз им звъня, за да ги питам как са – и вероятно им досаждам с вечните ми грижи.       
– Вие сте прочут пътешественик – какви планове имате за ваканцията?  
– С Юлиан Вергов, Захари Бахаров, Диана Алексиева, Теодора Духовникова и мъжа й се каним да правим набези из Европа. Но сме твърде неорганизирани и замаяни. След като се пробваме като общност на по-близки дестинации, ще се отправим и към по-далечните. Наскоро  бяхме с „Бащата“ на международен балкански фестивал в Бурса. С Юлиан и Теодора успяхме да стигнем до Ефес и Измир – беше страхотно, прекарахме фантастично и в Истанбул. Мартина Вачкова пък ми подари представление в „Ла Скала“. Гледахме „Травиата“: трябваше да пее Соня Йончева, но понеже е бременна, вместо нея като Виолета излезе афроамериканка. В антракта видяхме Пласидо Доминго – Мартина веднага се хвърли да се запознаваме.   
– Духът на Верди витаеше ли из „Ла скала“?
– О, да. Няколко пъти съм ходил там на туристическа обиколка, но за първи път гледам спектакъл. След него имаше камерен концерт на Людмил Ангелов и Красимира Стоянова. 
Те ни поканиха в кралската ложа
Стана ни много хубаво и патриотично – хем редово представление, хем цялата зала – препълнена. 

Виж и това